Тъмната Страна на Леонардо Да Винчи - Великият изобретател
От машини за убиване до ужасяващи дисекции - разкрийте скритата история на ренесансовия гений.
Леонардо да Винчи е запомнен като “двоен гений” - велик художник, който ни е дал Мона Лиза, и велик изобретател, който е създал машини, които няма да съществуват още известно време, от парашута до летателните апарати. Ненаситно любопитен, той се задълбочава в много науки - анатомия, хидравлика, геология, ботаника, механика, астрономия - но най-важната за него е оптиката, науката, която учи за тъмните, опушени и размазани сенки. Той е смятал, че тези тъмни сенки са ключът към разбирането на човешкия ум.
Началото
Леонардо да Винчи е роден на 15 април 1452 г. във Винчи, малко селце на около 20 мили от Флоренция. Баща му, Сер Пиеро го е заченал с Катерина, домакиня и слугиня. Дядото на Леонардо гордо съобщава за появата на първия си внук в семейната паметна книга: “Там ми се роди внук, син на Сер Пиеро, моя син”. Но момчето не е било в пълния смисъл част от семейството. Според законите на по онова време извънбрачните деца са били лишени от наследствени права. Те дори не са имали право да посещават университет, да не говорим да се запишат в нотариалната гилдия. Поради обстоятелствата на раждането му момчето е трябвало да бъде насочено към друга професия.
Не се знае нищо за детството на Леонардо, но въз основа на това, което знаем за възпитанието на децата в този период, можем да предположим, че той е прекарал няколко години с майка си във Винчи, а след това се е преместил във Флоренция, където баща му е живял със съпругата си, за която се жени след раждането на Леонардо. Леонардо се научава да чете и пише в кварталното училище и посещава така нареченото училище Абакус, в което учи търговска математика: счетоводство, алгебра и използване на цифри от Индия и Близкия изток, все умения, от които търговците са се нуждаели за тяхната професия.
Не е ясно колко власт са имали учителите на Леонардо над него обаче, тъй като момчето отказва да пише на нормален шрифт от ляво на дясно, вместо това предпочита да пише в обратна посока, отдясно наляво и с огледално писане. За известно време се смятало, че Леонардо пише по този начин, за да запази в тайна мислите си, но истината е, че той също е бил левичар, и като много левичари му е било по-лесно да пише на обратно. Преди Леонардо да навърши 15 години, той е изпратен да се обучава като художник - професия, която мнозина биха сметнали за срамна за сина на нотариус, но тя в крайна сметка му донася голяма слава.
В работилницата
Той усвоява основни художествени умения: рисуване, перспектива, смесване на пигменти, подготовка на плочи, оцветяване, остъкляване. Леонардо се обучава в работилницата на изключителният майстор Андреа дел Верокио, който сам е бил експериментатор, той научава много и за науката, особено за оптиката. Верокио обичал музиката и литературата, пишел стихове и скицирал превъзходно - размазвал е черен тебешир и е рисувал с пръсти, за да създаде тъмен, опушен ефект - техника, известна като сфумато, която Леонардо ще усъвършенства до съвършенство.
Сфумато е техника в живописта, използвана за първи път от Леонардо да Винчи. Отличава се с наслоявания на полупрозрачни пластове велатурен лак, като се разместват контурите на всеки следващ слой. Това придава на картината особена, замъглена въздушна перспектива и по-голяма дълбочина на фона. Някои от учениците на Леонардо, както и други по-късни художници, като например Кореджо, също са използвали този стилистичен похват.
Верокио е известен с емоциите и израженията, които е влагал в своите фигури. Той е разбирал, че най-фината промяна на сърцето или ума неволно предизвиква промяна в тялото и лицето, дори начина на сгъване на дрехите, и че това, което прави тези малки промени видими са сенките. Оптиката е науката, която ще научи Леонардо как да улавя местата, където светлината се среща със сянката, където се появяват полусенки и често има малко светлина, но не достатъчно за яснота, което създава ясна цялостна картина. Оптика е това, което Верокио е искал Леонардо да изучи и след това да използва.
Но в работилницата на Верокио, Леонардо има още едно драматично запознанство с оптиката. Той става свидетел (а може би и асистент) на художествено постижение, което изглежда за другите като вълшебно, но той е знаел, че е резултат от задълбочени познания в областта на оптиката. Това включва усърдни експерименти върху златното кълбо, което се намира на върха на купола на катедралата “Санта Мария дел Фиоре” във Флоренция. Предизвикателството на тази очевидно проста работа е била, че кълбото е трябвало да бъде заварено на място, на височина 140 крачки. Начинанието е било чиста лудост, но успява благодарение на заваръчния апарат, който Верокио използва. Тийнейджърът Леонардо я нарича “вдлъбната сфера, която създава огън”. Това е било вдлъбнато огледало, известно като горящо огледало, проектирано по такъв начин, че лъчите, отразяващи се от повърхността му не се разпръскват в различни посоки, а се събират в една точка (фокусна точка) и така произвеждат интензивна топлина. 40 години по-късно, през 60-те си години, вече известен художник, Леонардо все още си спомня за това с възхищение: “Запомни заварките, които се използваха за спояване на глобуса на Санта Мария дел Фиоре.” Събитието остава в съзнанието му.
НАУКАТА СРЕЩА ИЗКУСТВОТО
Докато Леонардо си проправя път през науката за огледалата, той придобива умствен навик да се движи от прякото наблюдение на огледалата и техните отраженията към геометричните диаграми които обясняват тяхното функциониране, и след това отново се връща към огледалата и към повече директни наблюдения. Сигурно в този момент, Леонардо е направил огромен интелектуален скок: той е осъзнал, че науката за оптиката, когато е поставена в правилните, опитни ръце, позволява на живописта да разкрие по-дълбоки истини за човешкото състояние.
Още в първата си творба „Благовещение“, която рисува изцяло самостоятелно, (сега се намира в Уфици във Флоренция), Леонардо рисува плътни и полупрозрачни атмосферни ефекти, които никога не са били виждани до тогава. Той е единственият художник, който е разбрал, че за да се засили връзката между зрителите и нарисуваните истории, художникът трябва да отчита модулациите на цветовете, дължащи се на излагане на различни източници на светлина. Колкото и странно да ни се струва днес, оптиката е била актуална тема през Ренесанса. Тя е била отделна форма на философия, която обяснява как работи зрението, буквално как виждаме”. Но обяснението на начина на виждане е предполагало да се разбере как умът обработва информацията, събрана от окото. Това на свой ред означава да се преборим с един от фундаменталните въпроси на философията: Как познаваме света? Тогава оптиката била философско изследване, което изучава ролята на зрението в обучението за света. За да бъдеш велик учен на оптиката, човек е трябвало да бъде отличен наблюдател на физическия свят,страхотен познавач на визуалното преживяване.
Леонардо научава за оптиката от книга, озаглавена “Книга за оптиката” от арабския философ, известен през Ренесанса като Алхазен - истинското му име е Абу Али ал-Хасан Ибн ал-Хайтам - която е била преведена на италиански език през XIV век. Копие от италианския превод се намирало в ръцете на художник, който живеел на няколко пресечки от работилницата на Верокио.
Принципът на оптиката на Алхазен е, че окото никога не греши, защото е съвършено орган за улавяне на единственото нещо, което “виждаме” в света: безкрайните вариации на светлини и цветове. Днес благодарение на Нютон знаем, че светлината е цвят, но по онова време се е смятало, че те са две различни същности, въпреки че една не може да се възприеме без другата. Алхазен също така накарал Леонардо да разбере че атмосферата е тази, която поражда малки, незабележими вариации на сянка и полусянка, които на свой ред показват най-дълбоките емоции на хората. За да улови тези емоции чрез изражението на лицето и движенията на тялото, Леонардо е трябвало да улови изпълнената с частици атмосфера на лицата и телата на хората.
Ето защо атмосферата била толкова важна за художника Леонардо. И затова Леонардо прекарва остатъка от живота си, използвайки размазани сенки, за да стигне до психологията на хората, които рисува. Той е имал някои големи успехи, като например в портрета на Джиневра де’ Бенчи, сестрата на флорентински приятел: естествената светлина на фона се просмуква на преден план и създава деликатни сенки върху лицето и шията, които красиво напомнят за настроението на тази бъдеща булка. Той има и поразителни провали, като “Поклонението на влъхвите”, което той изоставя, след като е работил върху него трескаво в продължение на около две години. В тази картина не успява да постигне оптическата строгост и затрогващи изрази, както е очаквал за всяка от стоте фигури, които е скицирал.
ВОЕННИ МАШИНИ
През 1483 г. Леонардо се премества в Милано, търсейки работа като военен инженер за херцога на Милано. Той описва войната като “брутална лудост”, но въпреки това той проектира фантастични “инструменти за война”, както нарича своите зашеметяващи рисунки на бронирани превозни средства, мостове, минохвъргачки, оръдия и катапулти – които така и не се превръщат в истински оръжия. Той е бил повече успешен в преподаването по рисуване на война. Интересно за него е не насилието във войната, не самата битка, а дебелината на облака, съставен от прах, дим и кръв, примесен със светлина и сенки. Той пише: “Първо трябва да представите дима от артилерията, смесен във въздуха с прах, вдигнат от движението на конете и бойците.” Мислейки повече като физик, а не като художник, той обяснява, че прахът е съставен от частици с различна маса: най-фините частици, които се вдигат до най-високата точка, се смесват с въздуха и придобиват неговия цвят; по-тежките частици остават по-близо до земята, смесват се с дима и придобиват вид на „тъмен облак“. Самият той е трябвало да рисува такава битка за Флорентинската република, на Битката при Анхиари, но както пише, на 6 юни 1505 г., “в самия момент на полагането на четката” времето се влошило, и станало “тъмно като в нощта”. Дъждът се изсипал в големи количества и “рисунката се разкъса”. Хората в Ренесанса са вярвали, че трансформационните събития са били белязани от изключителни природни бедствия. Бурята, която се разразила през онзи ден и разкъсала подготвителната рисунка е мрачно предзнаменование за битката при Анхиари, която той така и не нарисува.
В Милано Леонардо постига много. Той рисува и завършва “Тайната вечеря”, която неговият приятел математик Лука Пачиоли възхвалява като “една изискан образ на изгарящото желание на хората за спасение”, въпреки че не след дълго, заради експериментите на Леонардо с техниката на рисуване, за да получи нюансирани атмосферни ефекти, стенописът е “само размазано петно”. В Милано той се занимава и с други науки: геология, ботаника, зоология, анатомия, хидравлика. Понякога тези науки завладяват живота му изцяло. Други са били интересни за него, за цял живот към които той се връща с прекъсвания. Всички, обаче са подчинени на живописта, която за него винаги е била най-висшата форма на изследване на природния свят.
ЧОВЕШКАТА АНАТОМИЯ
През 1500 г. той се завръща във Флоренция и през следващите десет години, въпреки че пътува до Милано, Тоскана и Централна Италия, той се съсредоточава върху изследването на човешкото тяло.
Той прави дисекция на над 30 трупа, включително двегодишно дете, седеммесечен фетус (Фетус (на латински: fetus) или плод се нарича зародишът при животните и човека) и тялото на стогодишен мъж, за който Леонардо пише, че на старото му тяло е лесно да се направи дисекция, защото “то е било лишено от мазнини и хумус, които значително пречат на наблюдението на органите.”
Леонардо е бил педантичен: били са му нужни повече от десет човешки трупа, за да разбере напълно вените, като посвещава всяка дисекция на различни вени, които той внимателно почиствал от околните мускули и сухожилия. Неговият приятел, лекар Паоло Джовио, казва, че Леонардо “разчленявал труповете на престъпници в медицинските училища, безразличен към тази нечовешка и отвратителна работа”, но в действителност той е правил дисекции предимно на трупове на животни: крави, прасета, мечки - които са били по-лесни за намиране от колкото човешките трупове. Неговите анатомични рисунки изглеждат толкова реалистично, че бихме могли почти да повярваме, че ги е направил по време на дисекция. Нищо не би могло да да е по-далеч от истината. Той ги е рисувал на бюрото си, реорганизирайки бележките, които си е водил по време на дисекция, които трябвало да са задължително кратки и изпъстрени с кръв. Планирал е да създаде книга по анатомия: “Моето изобразяване на човешкото тяло”, където, “ще ви бъде показано всичко така, сякаш имате истински човек пред вас”, добавяйки, че в действителност, анатомичните му изображения ще бъдат по-полезни от истинска дисекция. Леонардо пише - “може би ще бъдете възпрепятствани от стомаха си или от страха от нощните часове в компанията на разчленени и изкормени трупове, страшни да се гледат.” Книгата му ще покаже тела “от различни аспекти, отдолу, от отгоре и от страни, като обръща обекта точно както, ако имате един крайник в ръката си и постепенно го завъртате“. Разбира се, той така и не завършва книгата. Но анатомичните му рисунки, особено тези на раменете и ръцете са майсторски изобразени от всички посоки.
СТРЕМЕЖ КЪМ СЪВЪРШЕНСТВО
Леонардо е бил перфекционист. По всичко личи, че е бил забавен и страхотен събеседник за вечеря. Умеел е да разказва вицове и да забавлява с остроумни дебати по възвишени теми. В един от известните дебати той изтъква превъзходството на живописта над математиката. Но когато е работел, той изпадал в транс. Известно е, че “той не е оставял четката от изгрев слънце до вечерните сенки, забравял да яде и пие”, а друг път “когато капризът или фантазията го докоснат”, той “грабвал четката, нахвърлял една или две щрихи, а после внезапно се отдалечавал, за да отиде някъде другаде.” Тогава е имало дни, в които не е рисувал, но е съзерцавал направеното до момента с часове. Той е свръх-критичен към собствената си работа и е призовавал художниците да бъдат същите, както съвършените творби носят “повече чест, отколкото пари.” Той е ценял съвършенството на изпълнението над всичко останало и вярвал, че “отличните художници създават малко произведения, но с такова качество, че хората се спират от възхищение, за да съзерцават тяхното съвършенство”. Но съвършенството е и демонът на Леонардо. Леонардо е осъзнавал таланта си, признавайки, че “рядко в света ще се роди такъв като него”, но неговата неспособност да завършва нещата е била особено разочароваща. Парите не са го подтиквали към действие, въпреки че се е нуждаел много от тях, за да си позволи разточителния начин на живот, с който свиква. Обичайно за него било да се задълбочи в определена специфична тема и да пише трескаво в продължение на месеци, и след това внезапно да я изостави, без да е публикувал нито една страница от хилядите, които е написал. Също така, неговият подход към рисуването е оставял мнозина в недоумение. Балдасаре Кастильоне, който е наблюдавал хората, съобщава, че Леонардо е развил такива странни концепции и нови химери, че дори този, който има такъв талант в живописта, не знае как да ги нарисува. Един лекар, който познавал Леонардо, смятал, че виновникът е “слабият му характер и естественото му му нетърпение.” Друг приятел смята, че “той знаеше толкова много и това не му позволяваше да работи.” Друг пък казва, че неговото постоянно търсене на “нови средства и усъвършенствани художествени техники” го кара да се откаже от своите ранни идеи.
Трудно е да разберем как бавно и целенасочено Леонардо е работил. Например “Мона Лиза”, която е шедьовър на тъмните сенки, няма следи от работа с четка. Но съвременната Рентгенова флуоресцентна спектроскопия (XRF - измерва характерните рентгенови лъчи, излъчени от проба, след като тя е бомбардирана от високоенергийна радиация), която дава възможност за достъп до слоевете боя използвана при полагането на телесните тонове - разкрива, че Леонардо е нанесъл десетки слоеве полупрозрачна глазура на много тънки слоеве, до микрометри - т.е. една милионна част от метъра, за да изобрази женската кожа. И все пак, Леонардо не завършва Мона Лиза. Невзрачните кафеникави петна в средния план, които приличат на хълмове са били подготвителни слоеве за воден пейзаж, който той така и не нарисува.
СМЪРТ И НАСЛЕДСТВО
През 1517 г. Леонардо приема поканата на френския крал да бъде негов придворен художник. Той се установява в имот, който кралят му дава в Клу, в долината Лоара. По това време той вече е стар човек, с влошено здраве. Един негов посетител, съобщава, че той е “малко парализиран в дясната си ръка, и че вече не може да рисува с такава лекота както преди, но че все пак рисува и учи другите.” Основното му занимание е да пише книгата си за изкуството на живописта, в която се преподава как се рисуват емоциите на хората. Той продължава и продължава да пише и скицира, чернова след чернова, изречение след изречение, страница след страница. Времето минава, докато идва краят за него. На 2 май 1519 г. Леонардо умира. Той е на 67 години. Легендата разказва, че е “издъхнал в обятията на краля”. Това е само легенда, но въпреки, че е фактически невярна, тя предполага, че кралят е уважавал своя художник.
Най-разпространеното вярване за Леонардо е, че за него изкуството се състои в копиране на природата, което той нарича “орнаменти на света” - морето, сушата, дърветата, животни, треви, цветя. Това не е така. Преди да е измислена думата “психология”, преди емпатията да е съществувала като понятие, Леонардо е решил да бъде художник, който да отведе ренесансовата живопис там, където тя никога преди това не е била - към вътрешното, към невидимите светове на своите субекти.
Несравнимите му художествени умения позволяват да превърне в образи и диаграми абстрактни понятия от геологията, хидравликата, философията, физиката и оптиката, отчасти въз основа на прочетеното в книгите, но най-вече перфектното наблюдение в детайли на околния сват. Той никога не е преставал да мисли за света по начина, по който го правят художниците - визуално. Затова резултатът от изследванията на Леонардо не е книга (той е писал много и не е завършил нито една). Резултатът винаги е бил повече изкуство. Защото за Леонардо върховният фокус е вътрешния емоционален живот на хората, които той е изобразявал. Това е акцентът върху човешкото, върху това как човешките същества инстинктивно реагират на другите и на света, това придава на картините му такова модерно усещане, което им позволява да продължат да ни говорят дори 500 години по-късно.